Легендата на българския балет акад. Красимира Колдамова: “Нито една похвала не може да се сравни с усещането на сцената”

Златина ДИМИТРОВА Янтра Днес
Повече за международната лятна академия в 
Марян четете в утрешния брой на “Янтра ДНЕС” 
Read 20 times

 

 

Легендата на българския балет акад. Красимира Колдамова: “Нито една похвала не може да се сравни с усещането на сцената”
Публикувано на 18.08.2011

Легендата на българския балет акад. Красимира Колдамова участва в Международната детска лятна балетна академия, която се провежда в еленското село Марян. Инициативата е на нейната ученичка – примабалерината на Софийската опера и балет Диляна Никифорова, като занимания с децата провеждат още куп звезди на българския балет.
Примабалерината Красимира Колдамова е родена на 8 декември 1938 г. в Стара Загора. Завършила е Държавното балетно училище в София, а през 1956-1957 г. специализира в училището на Болшой театър. През 1954 г. дебютира на сцената на Софийската опера. Гастролира в големите театри по света. През сезона 1972-1973 г. е прима на френския “Гран бале класик”. От 1966 до 1978 г. танцува многократно в Хавана по покана на балетната легенда Алисия Алонсо и бързо се превръща в любимка на латиноамериканците. В творческата й биография са записани 60 роли в над 70 постановки. Преподавател, член на журита на национални и международни конкурси, инициатор за създаване на националния конкурс “Анастас Петров”. Един от създателите е и на култовата трупа “Арабеск”. През 1991 г. основава първото частно балетно студио за откриване и развитие на таланта, което носи нейното име.
Примата на балета е танцувала на 5 континента, участвала е в журита на авторитетни балетни конкурси у нас и по света. Имала е възможност да прави кариера в чужбина на най-престижните сцени, но е избрала да остане в родината си. Днес тя продължава да работи неуморно, да открива таланти, които превръща в диаманти в собствената си балетна школа.

– Г-жо Колдамова, как гледате на инициативата на Вашата ученичка Диляна Никирова за създаването на Международна детска балетна академия в Марян? Доволна ли сте, че тя тръгва по Вашите стъпки на балетен педагог?
– Много се радвам, защото само до преди една година казваше, че не може да се занимава с деца. Преди време и аз си мислех, че не мога да уча децата, но като започнеш, се увличаш. Постепенно разбираш, че е прекрасно да даваш на децата нещо много красиво, което ще остане в душите им, а някои ще станат и балерини.
– Какво Ви носи работата с децата?
– Ох, много ми носят децата. Просто съм убедена в това, колко много получават те в един ден, в който трябва да слушат красива класическа музика, да следят за движенията си, за стойката на тялото, за ръцете, за крачетата. Освен това да гледат да са в синхрон с другарчетата си, да изпълняват точно хореографията и да се усмихнати на сцената. За тях това е огромно богатство.
– След колко репетиции можете да прецените дали едно дете става за балетната сцена?
– Това не може изведнъж да се пророкува. Аз затова и направих точно преди 20 г. балетно студио “Красимира Колданова” за откриване и развитие на таланти. В балетното училище приемат децата с едно-единствено виждане. Според мен това е много рисковано, защото може детето да не се чувства добре в момента, може да се е стреснало в този ден и ти да не видиш неговите природни качества, но на практика ти решаваш съдбата му. Затова мисля, че трябва да се започне с тези занимания спокойно, малко на игра, за да могат децата да харесат това изкуство и да започне да им доставя удоволствие да танцуват. Постепенно те започват да навлизат в изискванията и виждаш как едни проявяват характер, макар да нямат много физически качества, но имат воля, амбиция. А други вдигат краченцето до главата, но се глезонтят в залата. Много качества са необходими, за да започне едно дете да се занимава професионално с балетното изкуство.
– С кои Ваши ученици най-много се гордеете?
– Най-голяма моя радост е Диляна. Тя е една прекрасна балерина със задълбочено мислене и разбиране върху образа и изкуството въобще. Хубавото е, че тя е в България и мога да я посещавам, когато тя ме покани на свои репетиции в операта или на сценични изяви. Така следя нейното професионално израстване. Много мои ученички са в чужбина. Вяра Начева, която е примабалерина на берлинската Щатсопера. Тя също ме радва, но замина за чужбина, след като завърши балетното училище, и я виждам по-рядко. Други пък само ми се обаждат, за да ми кажат успехите си. Но Дили ми е пред очите и много се радвам на последното й увлечение.
– Покрай успехите на учениците връщате ли се към Вашите най-големи постижения на сцената?
– Моите големи постижения на сцената нямат нищо общо с работата ми с децата. Аз влизам в техните душици, в техния свят. Аз мисля за тях, не за себе си.
– Наричат ви “съвършена нимфа на палците”, “виртуоз”, “неповторима българска перла”. Как гледате на всички тези суперлативи по Ваш адрес?
– Действително всеки артист се радва, когато го похвалят. Мисля си, че всички тези определения са заслужени, колкото и нескромно да звучи. Към това съм се стремила цял живот, но като го получиш изказано в думички, написано във вестник, не може да се сравни с това, което получаваш в момента, когато си на сцената. Когато усетиш, че публиката е затаила дъх и следи всяко твое движение, всеки израз на ръката, на очите. Тогава се получава един контакт между артиста и публиката, който е невъобразимо удоволствие и не може да се измери с думи.
– Какво е за Вас балетът?
– Балетът е моят професионален живот. Преди много години, когато се сблъсках с по-сухата класика, имах желание да уча в театралната академия и да стана актриса, но моите приятели ме разубедиха, с мотива че и в балета ще успея да създам интересни образи.
– А кой е любимият Ви образ?
– Няма такова нещо. Нито един балетен артист няма да ви каже, че има любим образ. Все едно да ме попитате кое е любимото ми дете. Още повече че за всички роли съм се трудила еднакво. Няма лесни и трудни роли. Има роли, които повече пасват на твоята душевност. За други трябва да се поровиш в емоционалната си памет, да наблюдаваш събития около себе си, за да успееш да влезеш в тях. Трудностите, които изпитваш, докато създаваш един образ, са приятното усещане, те са трудни, но не мъчителни. Проблемно и трудно е да получиш ролята, сцената, да се пребориш с дирекцията. Това отнема доста време. Процесът на търсене и създаване на ролята е прекрасен.
– А кой е образът, който най-много се припокрива с Вашия вътрешен свят и Ви допада като чувства и емоции?
– Така като че ли най-богатият и близък до мен образ е последният, който съм изиграла – на Едит Пиаф. Тази голяма френска певица, която аз от юношеска възраст обожавам. Много пъти съм слушала песните й, представяла съм си ги в танц, но когато Хикмет Мехмедов направи в Русе цял спектакъл за живота на Едит Пиаф, с нейните видения, с нейните страхове и върхове, беше интересно и вълнуващо. Тогава аз имах чувството, че тя е влязла в мен.
– Кой е най-трудният момент за една балерина?
– Да се скрие зад кулисите, преди да е станала за смях. Балетът е изкуство на младостта и не е вълнуващо една балерина в напреднала възраст да играе Жизел или Жулиета. Макар че има една балерина – Марсия Хайде, която играеше на такава възраст в “Ромео и Жулиета” в Щутгарт. Когато излезе на сцената и видиш сгърченото й лице, си казваш колко е далече от преливащата младост на Жулиета, но в процеса на действието тя така изгражда образа, че накрая те убеждава. Нашето изкуство е визуално, но външният вид не е всичко – има още много неща вътре в нас.
– Танцувала сте къде ли не по света. Коя е най-благодатната публика?
– Най-шумна и бурно реагираща е кубинската публика, а най-възпитана – немската. Те не викат, не тропат, но стоят дълго и методично пляскат. Един дубъл, втори, трети, четвърти, пляскат докато решат да спрат. Аз най-много обичах да танцувам в България, защото тук са моите приятели, родителите ми. Аз съм българка, затова и в България за мен беше най-отговорно да танцувам, защото тук хората ме познават добре и имат много изисквания към мен. Тези, които ме виждат за първи път, може и да не знаят, че мога и по-хубаво, но българската публика веднага оценява дали определен спектакъл е на ниво, или предишният е бил по-добър.
– Не бяхте ли изкушена да останете някъде на Запад?
– Доста пътувах и имах такива предложения. Един цял сезон изкарах във Франция в “Гран бале класик”. Но не мога, аз обичам да пътувам и да се връщам, за да споделям с любимите ми хора. Навремето оставането навън значеше да напуснеш завинаги България, а аз не можех да понеса тази възможност.
– Харесва ли Ви днес балетът?
– Правят се много добри постановки, има прекрасни изпълнители – и наши, и в чужбина. Често гледам и записи на прекрасни изпълнения. Мисля, че балетът много се разви през последните години, особено в техническо отношение. По-често обаче се набляга на техниката и на ефектите, а образът и артистизмът остават на заден план, с което не съм съгласна. Но естествено при големите артисти това върви заедно. Когато се слеят образът и техниката, се получава нещо наистина хубаво.
– Може ли да се говори за българска школа в балета? 
– Ние имахме щастието да растем като възпитаници на най-добрите съветски педагози и да черпим от извора, от майсторството на най-големите, които сега работят и поставят навсякъде по света. Великата Галина Уланова, която беше в журито на първите няколко международни балетни конкурси във Варна, обаче смяташе, че нашата балетна школа, макар и да работи по образец на руската, е доста по-различна от тяхната. Според нея българите са душевно по-дълбоки, не са фалшиви. Може би това е “заквасено” още от създателя на българския балет Анастас Петров, възпитаник на немската пластична школа, който държеше на изразността в танца.
– Кой е най-сериозният проблем в балетното изкуство, който трябва да се реши час по-скоро в България?
– Проблемът за пенсиите го решиха едностранчиво до известна степен, защото един балетен артист не може да танцува до 60 г. Някои могат, но това са единици, в повечето случаи това е едно тежко изкуство, което започваш от 10-годишна възраст и като танцуваш още 20-25 г., дава отражение върху ставите и не всички могат да продължат. Другият проблем е, че малко се затворихме, няма гост-постановчици, не идват интересни хореографи от чужбина. Това естествено е заради финансовите проблеми на театъра, но интересните постановки, каквито имахме преди години, сега се ограничават само с български балет-майстори. И те имат постижения, но те се броят на пръстите на едната ръка.
Златина ДИМИТРОВА, сн. архив
Източник Янтра Днес